Докато Брюксел говори за ускорен енергиен преход, реалността на терен е различна – хиляди проекти за възобновяема енергия и батерии чакат с години да бъдат включени към електропреносната мрежа. Не защото няма нужда от тях, а защото системата е задръстена от административни процедури, спекулативни заявления и регулации, които наказват сериозните инвеститори.
Предупреждението идва от самото сърце на европейската енергийна система. Главният изпълнителен директор на Elia Group – един от най-големите оператори на електропреносни мрежи в Европа – алармира, че броят на заявените проекти многократно надхвърля реалните нужди. В Белгия, по думите му, има десет пъти повече проекти за батерийно съхранение, отколкото са необходими до 2030 г.
Проблемът не е в амбицията, а в механизма. Моделът „първи подал – първи включен“ стимулира не реални инвестиции, а спекулативно блокиране на капацитет. Проекти без финансиране, без разрешителни и без готовност за реализация заемат мястото на такива, които могат да произвеждат енергия още утре.
Резултатът? Парализа.
В Нидерландия чакането за включване към мрежата надхвърля седем години. В Словакия половината от резервирания капацитет остава неизползван. В Германия заявленията за батерии са двойно повече от планираното в официалните мрежови стратегии. Това не е зелен преход – това е институционален хаос.
Междувременно европейската икономика плаща реалната цена. Според данни на европейските регулатори, разходите от мрежови задръствания – когато евтината зелена енергия не може да стигне до потребителите – вече възлизат на милиарди евро годишно и се очаква да нараснат многократно до края на десетилетието.
И тук идва големият парадокс: Европа ускорено строи ВЕИ мощности, но не изгражда достатъчно мрежи, за да ги използва. European Commission признава, че до 2040 г. ще са нужни над 1 трилион евро инвестиции в електропреносната инфраструктура. Това е индустриален проект от мащаб, сравним с възстановяването след Втората световна война – но без ясни правила, бързи процедури и защита на капитала.
Инвеститорите вече сигнализират за отстъпление. Разрешителните за ключови инфраструктурни проекти в някои държави отнемат до осем години. За този период инфлацията изяжда първоначалните разчети, пазарите се променят, а рискът става неприемлив. Капиталът не обича несигурност – и не чака безкрайно.
Дори в Брюксел започват да признават проблема. Европейският комисар по енергетиката Dan Jørgensen говори открито за „загубена стойност за милиарди“ заради тесни места, бюрокрация и невъзможност мрежите да поемат наличната зелена енергия.
Истинският риск вече не е климатичен, а икономически. Ако зеленият преход остане заложник на свръхрегулации, формален екологизъм и административна инерция, Европа рискува да загуби конкурентоспособността си – не само спрямо САЩ и Азия, но и спрямо собствените си цели.
Решението не е по-малко зелена енергия, а повече реализъм. Приоритет за готовите проекти. Бързи разрешителни. Ясни срокове. Защита на инвестициите. И признаване на простия факт, че без работеща инфраструктура дори най-добрите екологични политики остават само добра реторика.
Зеленият преход няма нужда от повече лозунги. Има нужда от мрежи, капитал и здрав разум.
