България се нарежда сред най-богатите на термални и минерални води държави в Европа, но остава сред най-безучастните в използването им за енергийни цели. Особено фрапиращ е този парадокс в София – столицата е разположена върху геотермално находище с доказан капацитет, но реалната употреба на топлината под краката ни е нищожна.
Съществуват проекти, изготвени от водещи български специалисти, които могат да осигурят устойчиво и евтино отопление за обществени сгради, жилищни райони и цели квартали. Вместо това, в продължение на десетилетия, сондажите остават неизползвани, изоставени или дори унищожени. Резултатът е сериозен – пропуснати ползи за гражданите, икономиката и околната среда.
Геотермалният потенциал – факти, които не можем да си позволим да игнорираме
В България са идентифицирани над 12 000 извора с температура от 30 до над 100 градуса по Целзий. Страната ни е на второ място в Европа по наличност на термални ресурси – непосредствено след Исландия – но далеч назад в използването им на глава от населението. Към днешна дата се използват едва около 450 находища.
Само в района на София са документирани 72 находища на минерални и термални води. От тях 31 са каптирани, а едва 10 се използват активно. Останалите са частично изоставени, затворени или просто – неглижирани. Сред тях има редица с реален потенциал да осигурят топлинна енергия за жилищни райони и обществени институции. Например:
Находището Казичене–Равно поле разполага със сондаж с температура 81°C и дебит до 56 литра в секунда (над 4800 куб. м/ден). Водата е с достатъчна температура за директна употреба в отоплителни системи. Разстоянието до ТЕЦ „София – Дружба“ е около 6 км, при което топлинната загуба би била минимална.
Панчарево също предлага подходяща термална вода – около 47°C и 5 литра в секунда. Находището е на 8 км от ТЕЦ „Изток“.
Княжево, Горна баня, Овча купел, Банкя, Доброславци и Костинброд са други райони с регистрирани топли извори, част от които могат да се използват за захранване на ТЕЦ „Люлин“ и други.
Според изчисления на експерти, достъпният дебит само в района на София надвишава 200 литра в секунда, а използваемата топлинна мощност от геотермални централи може да достигне 500 мегавата – значителна част от капацитета на Топлофикация София.
Нереализирани проекти – какво не направихме
През 2010 г. Столична община подготвя проект за изграждане на геотермална централа към Направление „Архитектура и градоустройство“. С помощта на проф. Щерев и инж. Руслан Тунтов е разработена инсталация, която да използва неизползван сондаж в близост до Централната минерална баня. Централата е изчислена да захранва сградите на НАГ, Министерски съвет, Министерството на труда и социалната политика и самата Централна баня. След използване за отопление, остатъчната температура на водата (32–34°C) е предвидено да се използва и за балнеолечение. Проектът, оценен на 8 милиона лева, не се реализира. Основна причина – липса на финансиране и отказ на Топлофикация София да го поеме, поради възприемането му като „конкурентна дейност“.
През 2012 г. се разработва проект за използване на находище „Лозенец“ за нуждите на НДК и плувен комплекс „Спартак“. Температурата на водата варира от 42 до 56°C. Предвидено е изграждане на нов сондаж и цялостна инсталация, която да намали разходите за отопление и топла вода с близо 3 млн. лв. годишно. И тук – въпреки съществуващ енергиен център в НДК, проектът остава само на хартия след смени в ръководството.
През 2021 г. при общественото обсъждане на „Програма за София“ се предлага включване на три геотермални проекта (НАГ, НДК, ж.к. „Надежда“), но предложението е отхвърлено с аргумента, че няма „проектна готовност“ и че част от сградите са държавни.
Какво е геотермална енергия и защо е толкова ценна?
Геотермалната енергия е топлината, съхранена в земните недра. Тя може да бъде добивана от различна дълбочина – от 10 до 5000 м, като с увеличаването на дълбочината расте и температурата. В България има места, където на 4-5 км се достига над 200°C – напълно достатъчно за производство на електричество.
По-ниските температури (до 90–100°C) позволяват директна употреба за отопление – чрез централни или локални инсталации. Плитките системи (до 250 м) са идеални за индивидуални решения чрез термопомпи – за жилищни сгради, индустриални обекти и земеделие.
Технологиите за добив и използване са вече развити, а възвращаемостта на инвестицията – доказана. В случая с НДК и Спартак – възвръщаемостта е била под 6 години.
Европа инвестира, България чака
В Европейския съюз близо 50% от консумираната енергия е за отопление и охлаждане, като над 70% от нея идва от изкопаеми горива. Геотермалната енергия е сред най-обещаващите решения за декарбонизация. До 2030 г. се очаква над 30 милиона термопомпи да бъдат инсталирани в ЕС, спестявайки милиарди кубически метра газ.
Страни като Франция, Полша, Унгария, Германия и Турция предлагат облекчени режими и стимули за използване на геотермални ресурси. България, въпреки потенциала си, все още няма ясна и работеща законодателна рамка. Използването на топлината от земята остава регулирано от остарели и разпокъсани правила, попадащи в сивата зона между Закона за подземните богатства, Закона за водите и енергийното законодателство.
Какво може да се направи?
Актуализиране и приемане на законодателна рамка, която регламентира ясно използването на геотермална енергия – както за големи централи, така и за индивидуално потребление.
Идентификация и реактивация на съществуващите сондажи, които са технически годни, но неизползвани.
Стратегически инвестиции в пилотни геотермални централи – в обществени сгради, училища, болници и културни институции.
Държавна програма за стимулиране на термопомпи и геотермални системи при ново строителство или саниране.
Образователни и информационни кампании, които да ангажират обществеността с темата.
Пропуснатата енергийна независимост
Геотермалната енергия не е само „зелен“ източник. Тя е местна, постоянна, независима от климатични условия и достъпна. Ако бъде използвана разумно, може да се превърне в ключов елемент от енергийната независимост на България. Особено в момент, когато глобалната нестабилност на пазарите на горива продължава да застрашава икономиката и домакинствата.
Вместо това оставяме изворите да изстиват, проектите да прашасват, а потребителите – да плащат повече.
Колко още можем да си позволим да отлагаме очевидното?
