След случая край хижа „Рудничар“ на Витоша, при който беше потвърдено, че 35-годишен мъж е бил нападнат от мечка с малко мече, темата вече излиза извън рамките на конкретната трагедия. Тя поставя по-големия въпрос, който България от години отлага – дали политиката за почти абсолютна защита на мечките не е създала опасен дисбаланс между човека и дивата природа. В този анализ ще проследим как се стигна дотук, какви предупреждения бяха пренебрегнати и защо контролът върху популацията на големите хищници е нормална европейска практика, а не посегателство срещу природата.
Трагедията върна на дневен ред решения, взети преди повече от десетилетие под силния натиск на екологични организации. През 2010 г., след серия инциденти с мечки, България въведе механизъм за контролиран отстрел – между 3 и 8% от популацията. Целта беше не унищожаване на вида, а регулиране на риска, запазване на естествения страх на животните от човека и предотвратяване на конфликти. По-късно, след натиск от зелени неправителствени организации и заради опасност от наказателна процедура от Европейската комисия, тази политика беше променена, а минималната квота отпадна.
Още тогава ловци, лесовъди и част от експертите предупреждаваха, че пълната забрана не е природозащита, а отказ от управление. Когато една популация расте, когато животните губят респект от човека и когато липсват реални механизми за реакция при проблемни индивиди, сблъсъците не намаляват – те зачестяват.
Днес тези предупреждения звучат далеч по-актуално. През последните години сигналите за мечки край населени места вече не са изключение. В Родопите срещите с мечки за много хора се превръщат в ежедневие. Животни слизат до села, нападат добитък, унищожават кошери, влизат в стопанства и все по-често се движат в близост до хора. Подобни сигнали има от райони в Родопите, Стара планина, Рила, Карловско и Севлиевско. Ако държавата продължи да отлага темата, случаите няма да намалеят – логиката на процеса сочи обратното.
Особено показателен е спорът около Севлиево, където местни хора и горски служители твърдят, че в района има десетки мечки, докато според официални или природозащитни оценки реалната популация е значително по-малка. Именно тези разминавания поставят най-важния въпрос: знае ли държавата изобщо колко мечки има в България и къде са концентрирани те?
Проблемът не е в самото съществуване на мечките. Те са част от българската природа и трябва да бъдат опазвани. Проблемът е в идеологическата подмяна на екологията. Реалната екология означава баланс, наблюдение, научни данни, превенция, компенсации за щети, контрол върху проблемни животни и защита на човешкия живот. Фалшивата екология свежда всичко до лозунга „не пипайте природата“, дори когато цената се плаща от хората в планинските райони.
Европейската практика показва, че контролът върху популацията на мечките не е варварство, а инструмент за управление. След фаталното нападение над 19-годишна туристка в Карпатите през 2024 г. румънският парламент повече от удвои разрешената квота за отстрел – от 220 на 481 мечки. Румъния е страната с най-голямата популация на кафяви мечки в Европейския съюз, а според Reuters там са регистрирани 26 смъртни случая при нападения от мечки за две десетилетия.
През 2025 г. темата в Румъния стана още по-остра, след като нови оценки показаха, че популацията може да е значително по-голяма от досегашните официални данни – до около 13 000 индивида. Това доведе до нови политически предложения за по-бърза реакция срещу мечки, които създават риск за хората.
Словения също прилага модел на ограничен и селективен контрол. Страната има сериозна популация на кафяви мечки и през последните години нееднократно е разрешавала отстрел на част от тях. През 2025 г. Associated Press съобщи, че словенските власти са одобрили отстрел на 206 кафяви мечки заради нарастваща популация, оценявана на около 1000 индивида, и зачестяващи конфликти с хора.
Дори в Скандинавия, която често се дава за пример за природозащитни политики, контролираният лов е част от управлението на големите хищници. През 2024 г. Швеция разреши лов на 486 кафяви мечки – приблизително една пета от популацията, което предизвика дебат, но показа ясно, че дори държави с висока екологична култура не разчитат само на забрани.
Тези примери са важни, защото разбиват удобната теза, че всяка форма на контрол върху популацията е „антиекологична“. Напротив – в редица европейски държави контролът е част от политиката за съжителство между човека и дивата природа. Разликата е, че там темата се обсъжда като управление на риска, докато в България често се превръща в идеологическа битка, в която местните хора, ловците, животновъдите и туристите са представяни като врагове на природата.
Същият модел вече е познат и от други екологични спорове. Критиците на зелените организации припомнят случая с Витоша след ветровала от 2001 г., когато лесовъди настояваха падналата дървесина да бъде изнесена, за да се предотврати разпространението на корояди. Според тях натискът срещу активното управление на гората е довел до години бездействие, а резултатът е масово унищожаване на смърчови гори. Днес подобен въпрос стои и при мечките – ще чака ли държавата още трагедии, преди да признае, че природата не се управлява с лозунги?
След смъртта край хижа „Рудничар“ искането парламентът да върне разумен режим за ограничен контрол върху популацията на мечките вече не звучи крайно. То звучи закъсняло. Подобен режим не означава масов отстрел. Означава ясни правила, актуални данни, контрол на проблемни индивиди, реална карта на популацията, бързи процедури при риск и защита на хората, които живеят, работят или се движат в планината.
България има нужда не от война срещу мечките, а от край на безотговорната политика, която отказва да признае проблема. Ако не се направи нищо, срещите между хора и мечки ще зачестяват. В Родопите това вече се усеща ежедневно, а Витоша показа, че рискът вече не е само за отдалечените планински села.
Едно е сигурно – след първия официално потвърден смъртен случай след нападение от мечка на Витоша темата вече няма как да остане затворена в експертни доклади и неправителствени кампании. Когато човек загине в една от най-посещаваните планини в България, обществото има право да попита кой носи отговорност – държавата, която не управлява риска, или зелените организации, които години наред превърнаха всяка форма на контрол в табу.
Истинската екология не е да оставиш човека сам срещу хищника. Истинската екология е да пазиш природата така, че в нея да има място и за дивите животни, и за хората.
