Моят край - село Брестовица

  06 Юли 2018, 12:20     2506     1   
     


Това е разказ за селото на родителите ми, Брестовица в Русенска област,но аз го смятам и за моето село. Тук от малка обичах да гостувам на близките си, а после… като по- голяма вече - всяка ваканция. Тук въздухът е друг, хората са други и хлябът е по-сладък.

Приятно четене!

Беше някъде в началото на октомври. Ръмеше вече втори ден дъжд и улиците, останали само с имената си до днес, жалко подобие на улица, разкаляни, крещяха от мокрота и неуправия. Хладина довя вятърът откъм близката кория, а селските градини бяха застлани с невероятен пъстър килим от окапалите листа на дърветата. Преплитаха се какви ли не нюанси от все още свежо зелено, тук- там до жълто- оранжево и кафяво. Някак особено ухаеха окапалите листа и създаваха усещане за уют и красота. В такъв ден по неведомите повели на съдбата се озовах на село. Моето село. Така го чувствах, макар че бе селото на родителите ми. Но тук през детските години обичах да си идвам често. Чувствах се по-другояче от малкия провинциален градец. Сега… селото ме посрещна като чужд. Непознати хора… а тези, дето ме знаеха, не ме разпознаха. Вървях бавно по улицата откъм края на селото към първата му махала. Тук вече беше шосе. Като едно време. Сега… нащърбено с годините, извил стар гръбнак от немотия и употреба. Къщите – все същите. Само хора дето малко се виждаха. Реших да кривна към малката уличка на едните ми баба и дядо. Живееха на едно баирче, на стръмното. Бързо стигнах до нея, беше близко до входното шосе, побутнах вратичката, не беше заключена. Тя проскърца с плачещ глас, като че ли ми казваше колко е болна и как и тя едва се държи. Влязох и се огледах… всичко си е същото, само дето няма живот. Къща с четири стаи и два коридора, и подреден( някога) двор. Вратите зееха отворени…Огромната градина беше буренясала, а едно време – цъфтеше от нареденост. Тук беше и голямата чешма с корито до огромно дърво. То раждаше круши- едни такива дребни, кръгли като по-големи стъклени топчета за игра, с тръпчив вкус. Още беше тук… но едва даваше признак за живот. Огледах се тъжно. От високото се виждаше почти цялото село и корията. Долу в ниското под нея беше бентът. Лятото чак до тук се чуваше жабешкият хор, а тишината и хладината в нощите беше невероятна. Обиколих навсякъде, а спомените като пчелен рояк нахлуваха в мен, отнасяха ме ту в една, ту в друга посока и време. Имах усещането, че всеки момент ще дочуя бабиния глас и как ще ме погали с топлите си пъстрозелени очи. Беше страшно добър и позитивен човек. Не я чух нито един път да каже нещо лошо за някого. Така и не съм усетила как съм седнала на дървените стъпала, които водеха към тавана. Обичах това място, не знам защо. Поглъщах с поглед всичко наоколо, защото знаех, че повече няма да имам идване насам… След половин час със спомените тук, бавно се упътих към скърцащата на една панта желязна портичка и излязох. Не се обърнах. Беше ми криво. Тръгнах надолу по баирчето – грапаво, каменисто и кално. Водеше към центъра на селото, минавайки покрай селската църквица. Малка, но уредена и поддържана. Така се озовах пред хоремага, който се намираше в парка на селото. Тук едно време се провеждаха селските тържества за сбор, 1 и 24 май, сватби понякога… Свиреше музика, а масите и пейките бяха дървени, скалъпени специално за случая. Всеки си носеше от вкъщи каквото може, виеха се хора, сергиите пълни. Беше просто прекрасно. А сега… всичко и тук пустее- треволяк и храсти навсякъде, да те е страх да минеш. Погледнах към кръчмата- май работеше. Имаше един възрастен мъж, седнал на единствената оцеляла маса- сам, прегърбен, мълчалив. Кръчмарят беше зад тезгяха – погледна ме учудено, без да каже нищо. Упътих се към масата и попитах тихо единствения посетител: – Може ли? – и му посочих съседния празен стол. Той само кимна с глава и продължи да гледа в една точка, погълнат от мисли и спомени, може би. Поръчах си лимонада. Едно време имаше жълти и червени в едни шишета с такива особени закопчалки вместо тапи. И затваряха стабилно. Кръчмарят ме изгледа многозначително- разбрах, че няма от това и си поръчах пепси кола. Огледах се- паяжини висяха по ъглите на навеса. Безлюдно. Смълчано. И те обзема страх. Какви китни селца имахме, сега… какво е. Реших да заговоря човека пред себе си. – Е… как е тук животът? Май хора не са останали… Той ме погледна със сивите си очи, помълча и ме попита: – Ти май не си тъдявашен?.. Не съм те виждал в наше село. – Не съм – побързах да отговоря, отключил веднъж у него желание за разговор. Разгледах го. Беше мъж, вероятно на повече от 75 години, но времето беше оставило страшен отпечатък по него. Лицето, състарено като на 90-годишен, косата му – сплъстена, почти бяла. Ръцете му – груби, мазолести. Беше облечен с протрито от употреба шушлеково яке – едно време бяха модерни. – Не съм. Но съм с род оттук. Сега съм по малко работа до земеделската ви кооперация. Та реших да мина по старите места. Замълчах… а после бавно – бавно му разказах чий внук съм – на Коста Мачето. Тогава вдигна поглед и го задържа за по-дълго по мен. Явно си спомняше дядо ми от преди години. – Така ли… Знам го, макар да мина доста време откак е починал. Харен човек беше, ама пиеше. Беше първият кмет на селото след 9.09.44. Той прокара тока тук. Добре говореше и добре градеше речите си. Сега… е друго. Всичко се промени. След него минаха по същия път други хора – едни се задържаха, други – не. Малко село сме. С петстотин къщи. Но здраво. Тук имаше зеленчукова градина – колко домати за износ беряхме… Аз ѝ бях първият бригадир. Беше весело. Жените беряха и редяха домата в щайги и пееха – после пак замълча и бавно надигна чашата. Замълчах и аз. Сега си спомних, че понякога ходех с другата си баба на тази градина. За надник. Обичах да се катеря по дърветата и да си представям, че съм птица. Тогава го дочух, че продължи. – Така години наред. После станах и аз кмет. Хубава работа. Спокойна. Чиста. Така до прехода ни. После – пенсиониране. И започна всичко надолу. Едно време тук имахме и фурна, сега хлябът се носи от друго място. Имаше селска библиотека и салон с маси за тенис – за младите, сега нищо няма. Имахме и медицински център, вярно… само с медицинска сестра. Бях младеж. Ти си бил малък… тогава беше майка ти… докато живееха тук. После отидоха в града. И този хоремаг беше винаги пълен. Три магазина имаше, в единия се продаваше всичко – от клечките кибрит и хляба, до платовете и галошите. Сега няма нищо – само един… частен… за хляб и сол. Замира постепенно всичко. Младите не се връщат и селото обезлюдява. Немощни стари хора и бездомни кучета. Това е днес тук, сигурно и други села има като нашето – остарели като хората си, които едва кретат. Замълча. Думите се отронваха бавно, тежко… и в тишината тук сякаш че кънтяха със страшна сила. Замълчах и аз. Спомените нахлуваха един през друг в главата ми, не можех да ги подредя в хронология, като че ли и те бързаха, прииждаха, за да не би да останат без живот в този вълнуващ момент. – А сега как си? Как живееш тук… сам ли?.. – Сам. Децата са в столицата. Обаждат се от време на време –да се уверят, че съм жив. Изпращат по някой лев де за дърва през зимата, де за лекарства. То тук и лекарства няма от де да си вземеш. Иде една кола, носи… и всеки си взема, каквото му трябва. Казват – незаконно било. А ние тогава какво да правим, да мрем ли. Добре, че ги има и такива хора. Нека да печелят. Но да ни бъде удобно да си го купим, че не всеки може да иде до града. За къде сме ние… един път през седмицата има автобус до там, пък и с тия старчески кокали за къде по автобус – ни да се качиш, нито пък да слезеш… Кучешки живот… ама си жив! Отново замълча. Прелитаха от време на време гълъби и страхливо кацаха току до нозете ни- търсеха и те прехрана в това мрачно време. Тогава го чух тихо да ме пита: – Ти сега накъде… Имаш ли… други тъдява… живи… – Нямам. Но ще отида до имота на другите си баба и дядо – Дана и Петър, Млечинковите, и там да навестя, ако мога поне за малко да вляза. Че повече идване насам няма да имам. – Знам ги. Тя… баба ти, доста поживя. И дядо ти – работлив човек беше. Харни хора. Баща ти на дядо ти прилича. И него го знаем като работлив и добър човек. Не можеше без да работи – и отново замълча. Замислих се и аз. Тук в село почти всеки си имаше някакъв прякор – един беше Пунгелата, друг – Францията, трети – Шанкоолу, други – Пушчовите, Лупурчовите, Топалята, Дрянцалията, а чичо ми – Джарата. Така се разпознаваше в разговор за кого говорят, защото тук, на село често се срещат хора с еднакви имена. И народът му е намерил колая – да му бъде по-лесно, по-удобно, с малко думи да се разбира. А и нали прозвището характеризира самия човек…

Дъждът се усили, а мислех тъкмо да тръгвам. Една котка набързо притича и се отърка в краката ми. Нямах какво да ѝ дам. Старецът извади цигара от най-евтините, запали, дръпна силно, изкашля се тежко и пак замълча. Ставаше все по-студено, а аз не бях облечен по-топло… пътувах с колата си и сметнах, че не необходимо да се навличам. Реших все пак да тръгвам. Станах и подадох ръка за сбогуване. Той ме погледна със сивите си очи и промълви тихо: – Добре, че се отби. Иначе жива душа няма. Човек така… Да си чуе гласа… че вече започваме да мислим, че онемяваме. Потупах го по рамото, без да кажа нищо. Буца заседна в гърлото ми. На тръгване се обърнах към кръчмаря, сврял се зад тезгяха: – Как е? Има ли хора тук? Идват ли, ей така… за раздумка. Той ме погледна със сините си очи и провлечено с дрезгав глас продума: – Нали виждаш… Отворих, че е дъждовно и хората са си вкъщи. Почиват. То… на село и вкъщи има работа… ама все някой може да мине. Иначе… светне ли времето… всичко живо все работа си намира. На село е така. Работата не те търси. Ти трябва да я търсиш, ако искаш да ти е добре. А иначе… беднотия. Няма го онова време. И кръчми две – три имаше в селото. Сега… няма. Нищо няма. Много къщи по на два ката бучат празни. Постепенно животът тук замира. С хората и той си отива. Бяха тъжни думи. Тежки. С болка изречени. Обърнах се и продължих по тревясалата пътека. Под дъжда. Колата ме чакаше в центъра на селото, а той беше почти пред мен. Седнах в нея и мълчах. Стори ми се – часове. А бяха минали само няколко минути… Буцата от гърлото премина към сърцето и ме стегна. Толкова хубави дни съм имал тук, така са ме посрещали и едните, и другите ми баби и дядовци… сега няма никой. Но ще ги навестя… там… на баирчето… когато си тръгвам. Врътнах ключа на колата и потеглих. Към дома на другата си баба и дядо. Някога. Спрях колата пред портата, а тя беше голяма, дървена, от нея почваше навесът. Имаше вид на господарска порта. И къщата беше на два ката. Побутнах бравата… и тук беше отключено. Едно време ме посрещаше с бяг петелът, а

след него цяла армия кокошки и патки… Като малък ме беше страх от патките, които съскаха, и чичо ми все ме слагаше на гръб, докато преминем опасната зона – двора. Сега беше тихо. Всичко като преди, но пусто. Преминах по-нататък, другата вратичка за къщата – и тук никой. А знаех, че къщата я стопанисват други хора. Явно са по работа някъде. Огледах се – градината беше поприбрана, но ги нямаше бабините цветя – по това време хризантемите, различни видове, кичеха градината, огромни букети в червено, жълто, оранжево и бяло като огньове бяха изпълнили предната част на градината. Винаги оттук си тръгвахме с огромни букети. И лозето си беше там… още не беше обрано, явно чакаха още топли дни да се налее. Тихо и спокойно беше. Пътечката през градината беше окичена от двете си страни с нискостеблени цветя. Беше като в приказка. Седнах на едно малко дървено столче до смокинята – имаше плод. Дребна беше, ама раждаше. Оцеляла е. Като къщата и есака. В ниското под градината – огромен, винаги засят с царевица. И чешмата си беше на същото място. Асмите и те бяха натежали от плод. Чакаха стопанина си. Между нея и чешмата една пътечка се провираше през лозето и ме довеждаше до малка дървена портичка, ниска такава, колкото да бележи края на едното и началото на другото „имение”. Тук градините бяха големи, малко на баир, но раждаха всичко. Оттук често като малък прескачах в съседите – брата на дядо ми. Неговата жена беше много добра – баба Мария. Винаги имаше локум, с който ме черпеше, когато отида. На клечка. Те първи в селото едно време имаха телевизор „Опера”. Ходехме там да гледаме, по 5- 6 човека се събирахме – беше ни интересно тогава, за пръв път такова чудо виждахме. И то на село. Къде ти… в града малцина хора имаха… Чудо беше наистина. Станах от столчето. Не бях забелязал кога дъждът беше спрял. Беше хладно, а не усещах. Обземаха ме тягостни чувства. Реших да побързам, времето напредваше, а ме чакаше и път. Отново минах през центъра. Беше мъртвило. Тъкмо завих по пътя нагоре и в далечината видях позната фигура. Оня старец. От хоремага. Спрях до него и го поканих да го закарам, ако е по пътя ми. – Ти си карай. Я ме виж аз какъв съм… Неугледен. Ще ти изцапам красавицата. Аз нямам друга работа. Все ще стигна. Ако даде Господ. Махна с ръка по посока на пътя и за пръв път леко се усмихна. Колко ли му трябва на човек, с малко да го стоплиш… До гробищата се отиваше пак по шосе. Спрях колата пред килнатата на една страна паянтова врата и слязох. Нямаше как да вляза – всичко беше потънало във високи бурени и надгробните камъни едва се забелязваха. Влязох вътре до оградата, забучих свещичките в мократа земя, нарекох си коя за кого е и ги запалих. За Бог да ги прости. Моите мили баби и дядовци. И чичо ми. Постоях така известно време с болка в душата си и поех обратно по пътя. Колата ме чакаше. И пътят пред мен. Бях приключил работата си със земеделската кооперация преди обяд още, сега не ми остава нищо друго, освен да си тръгвам. Сълзи напълниха очите ми. Тежко е, когато се сбогуваш с нещо толкова свидно, и когато знаеш, че повече няма да се върнеш към него. Просто го носиш в сърцето си. Там… в едно ъгълче, отделям за него място, в което мога само аз да се завръщам. И да си поплача. За да ми олекне… До следващия път. Насаме със спомените.

Йорданка Радева

В рубриката "Моят Край" може да печелите награди от магазини Технополис като ни изпращате истории за вашите любими места в България. 

Ето как: www.ekonovini.bg/bg/razkazhi-ni-za-tvoeto-lyubimo-myasto-v-balgariya-i-specheli-nagrada-ot-magazini-tehnopolis-eto-kak

 

     

Йорданка Радева06.07.2018 г., 12:42 ч.

Благодаря на комисията, оценила разказа ми за публикуване!

Последни

България

Увеличиха Натура 2000 с две нови зони в Рила

   07 Декември 2018   859    1
България

Пускат нови 24 км от АМ Струма през следващата седмица

   07 Декември 2018   2991    1