Потвърждението на СДВР, че 35-годишният мъж край хижа „Рудничар“ на Витоша е бил нападнат от мечка с малко мече, отвори отново един стар, но все по-остър обществен спор – дали политиката за пълна защита на мечките в България не е довела до опасен дисбаланс между човека и дивата природа.
Според данните на полицията, базирани на заключения на съдебен лекар и експерт по едър дивеч, именно мечка е причинила смъртта на мъжа. Експертът по мечките Владимир Тодоров от Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания към БАН заяви, че на Витоша живеят между 10 и 15 мечки – сериозна концентрация за планина с огромен туристически поток и постоянен човешки достъп.
Случаят отново извади на дневен ред решенията, взети преди повече от десетилетие под силния натиск на екологични организации.
През 2010 г., след серия инциденти с мечки, парламентът прие механизъм за контролиран отстрел – между 3 и 8% от популацията да може да бъде регулирана, с цел едновременно да се гарантира безопасността на хората и да се запази видът. Само две години по-късно обаче, след активен натиск от „зелени“ неправителствени организации и започнала наказателна процедура от Европейската комисия срещу България, Народното събрание забрани напълно лова и отстрела на мечки.
Още тогава представители на Българския ловно-рибарски съюз, лесовъди и учени предупреждаваха, че абсолютната забрана ще доведе до увеличаване на популацията и до по-чести конфликти между хора и хищници. Според тях държавата е избрала политически и идеологически подход вместо прагматично управление на дивата природа.
Днес, след трагедията на Витоша, тези предупреждения отново звучат актуално.
През последните години сигналите за мечки в близост до населени места рязко зачестиха. Животни бяха засичани в Карлово, Родопите, Стара планина, Рила и района на Севлиево. Има десетки случаи на нападнат добитък, унищожени стопанства и мечки, навлизащи в села и градски покрайнини.
Особено показателен е случаят в община Севлиево, където местни жители и горски служители твърдят, че в района има десетки мечки, докато според данни на екоинституции такава популация почти липсва. Именно тези разминавания пораждат сериозни въпроси дали държавата реално знае колко мечки има в България и дали контролира процеса.
Критиците на „зелените“ организации посочват, че често екологичните политики се налагат без реална оценка на последствията върху хората и местните общности. Те дават за пример и ситуацията на Витоша след ветровала от 2001 г., когато лесовъди настояваха падналата дървесина да бъде изнесена, за да се предотврати разпространението на корояди. Според критиците именно натискът на екологични организации тогава е блокирал действията, а резултатът години по-късно е масовото унищожаване на смърчовите гори.
След смъртта край хижа „Рудничар“ все по-силно започва да се чува искането парламентът да върне режима от 2010 г. за ограничен контрол върху популацията на мечките. Поддръжниците на тази идея твърдят, че става дума не за изтребление, а за управление на риска и защита на човешкия живот.
Едно е сигурно – след първия официално потвърден смъртен случай след нападение от мечка на Витоша темата вече няма да остане само експертен спор. Защото когато една от най-посещаваните планини в България се превърне в място на фатален сблъсък между човек и див хищник, обществото неизбежно започва да търси отговор кой носи отговорност.
